Хиляди малки сияния Звъннаха в мойте очи Още когато в мълчание Зора се зазори Хората не съм обичала Живяла съм само за мен И нямам какво да отричам По-ясно от ден Е личащо Че не ми е ненужна любов Че не ми е излишна и нежност Но за жалост Така е Защо Всички мои са собствени Свежда се До това че не ви притежавам А пък бих, бих отдала въобще Мен и аз, аз и мен, и мълчанието Само вие недейте Във плен Не затваряйте пойната птица Тя не знае какво е любов И сега със тъга ви обричам Да обичате Без послеслов Безрезервно Безмълвно Безмислено Без надежда, без ум и без ред А пък този когото обичате Е, за жалост Е вечно зает Тъй е винаги мили стоици Съжалявам, че моят завет Е обичаш ли пойните птици Е, обречен си сам да умреш.   Ала не, не това не са сълзи Ти ме гледаш?!?! Спокойно, в мълчание, Не са сълзи в очите, поете Туй са хиляди Малки Сияния