15/09/2014

Хвърчащи птици, птици във небето
и мъртви птици с рязани криле.
Надеждите отдавна са отритнати,
зарязани във някое мазе.

Сред старите кашони със боклуците
лежат криле без звук, покрити с прах.
И носят спомена за тях човеците,
летящи хора във небе без страх.

А ходят разни хора по земята
и крият старите солени рани,
за миг поглеждат птиците във небесата,
въздъхват тежко, пак напред поглеждат.

А може би си спомнят времената,
когато даже те са тъй летели.
Годините са смачкали децата, 
които в тях доскоро са живели.

Отрязани криле сами прашлясват
и гледат тъжно към небето синьо.
Те, доказателства за стари щастия,
милеят за отминали години,

дали ще литнат пак високо горе,
а слънцето ще видят ли отблизо?
Но не, отдавна мъртви са, летящи хора,
а сринати са замъците бързо.

Мечтите мъчат се, умират бавно,
заринати под нечии отломки,
надеждата разяжда ги безсрамно,
че няма още дълго тъй бездомни

да чакат някой пак да си припомни
за волни птици там във небесата.
Във миг на просветление отровно
със белите криле летят децата.

Щастливи, непокътнати и святи,
без грижа тук на тоз изстрадал свят.
Та те принадлежат на небесата,
въздушни замъци с мечти строят.