Диванът, столът, старият ми скрин и шкафове, преливащи от спомени.  Камината и почернелия комин  и закачалката с висящо там палтото ми.   Сетил си се когато беше тук и ти показвах мойто мироздание,  после разкрих света си и напук  ти казах най-дълбокото желание.    Най-неосъществимата мечта, защото хората се мерят по мечтите. И колкото е по-голяма тя, толкова самият той значим е.    А рамките увесени във дневната  принасят носталгична нотка в стаята,  защото ще останат само като спомени  на старите и на отминалите щастия.    Тази стая не е моят дом. Уютът липсва, липсва и душата ми. Остана само прашен, тежък том на миналото с теб и на живота ни.   Когато си отиде аз умрях,  сега съм празна ходеща обвивка.  Отне ми и живота и душата.
Дано се радваш, ценна придобивка.    Къде си ти така и не разбрах, изгуби ли се някъде по планината?  Не знам къде си но не те и търся, живея мъртва, в търсенето на душата си.    За жалост няма полза да я гоня,  обречена съм да живея мъртва.  Защото ти си там, където е душата ми -  не бих могла да я открия и посмъртно.    

От душата ти е дошла всяка една думичка и това е онова, което толкова ме впечатлява!!!